Здравейте,  приятели...

Днес ще ви разкажа впечатленията си за романът на Сомая Дауд, носещ красивото и загадъчно име - Мираж.

Повече за книгата - тук.

Историята разказва за 18 годишната Амани. Момиче от народ,  поробен под тежестта на тираничен владетел, чиято власт вдъхва страх у всеки. Но съдбата на главната героиня е много по - опасна, от колкото момичето някога си е представяло. С лице, идентично на това на принцесата, Амани трябва да заеме нейното място. Роля, от чиято важност зависи животът на Анани, както и този на онези,  който тя обича. Превърната от робиня в принцеса, главната героиня трябва да намери пътят към свободата си... път изпълнен с препятствия, лъжи и любов.

Не бях подготвена за това, което ме очакваше щом започнах тази книга. Признавам си веднага, че очаквах клиширано романче с поредния безличен сюжет... но, сгреших и се радвам изключително много за това. Мираж е вълшебен роман, криещ вдъхновяващата история на едно силно и непоколебимо момиче...

Анами е от онези героини, който носят добро сърце и сила на духа. Да,  наистина често срещан типаж в повечето романи, но точно този вариант, с тази героиня ми се отличи изключително много. Самият начин, по който авторката разказва и предава на читателя емоциите и мислите на героинята, успя да ме впечатли. Излишно е да казвам, че Мираж ми хареса много. Харесах, обстановката,  която някак си смесваше различни елементи от научната фантастика,  приказния/кралски елит и разбира се очарованието на ориенталската култура. Но най - любимото ми от всички си остава невъзможната любов. Не мога да остана безразлична към книга с такъв сюжет. А най - хубавото в цялата история,  е че любовната история не е основната интрига в сюжета, а по - скоро допълнение. Основната за мен тема си остава оцеляването, това да се пребориш с всички сили за да запазиш себе си.

Начинът,  по който авторката описва историята е много лек и приятен за четено, но със сигурност успява да предаде на читателя онази енергия,  с която е  наситен. Определено останах доволна от това как е описана обстановката, героите, техните взаимотношения и емоции. 

Второстепенните герои не са много, но са напълно достатъчни за да спомогнат за обогатяването на историята. Никого не съм обичала книги с прекалено много персонажи. Освен това в този роман лесно може да се открие важността на всеки един от героите и няма такива, за който да съм се зачудила каква е ролята им в цялостната картина. 

Важно е да спомена и Марам (принцесата), чиято роля заема главната героиня. Много ми хареса това, че авторката не е създала просто един отрицателен персонаж, а зад образа на зла и жестока принцеса се крие още нещо... дълбочината на това ме накара да променям мнението си и да се изненадвам от емоциите, който тази героиня предизвиква в мен. 

Идрис (принца) бе по - скоро клиширания персонаж, който не ме впечатли,  но въпреки това харесвам. Също не по - малко сложен като личност и с не по - малко важност в цялостната история. Просто ми се искаше да ме изненада поне с един свой ход.

Обобщено мога със сигурност да кажа, че Мираж е една много хубава история, написана по също толкова хубав начин. Дали я препоръчвам... със сигурност.

Не мога да не вметна и мнението си за корицата. Някак си идеално пасва на историята - привидно семпла, но вглеждайки се, човек забелязва малките детайли криещи се в нея. 

Оценка: 5/5

Поздрави от едно "малко" момиче...

Здравейте, котета...

В живота на всеки има лоши неща и колкото и да искаме да предотвратим това,  понякога просто не можем...

Предупреждавам, че постът е доста дълъг.

Преди време бях на стаж с няколко други момичета и там се запознах с едно от тях. Веднъж по време на едно от общите ни занимания,  тя сподели пред всички (това бяхме аз, тя и още две момичета плюс нашата отговорнична) за това как получава паник атаки. Тогава се възмутих как може да споделя подобни неща пред хората,  и то такива,  който не познава. Не я разбирах. Сега обаче не само я разбирам, възхищавам ѝ се.

Питате се защо пиша това? Има си причина. Искам да Ви покажа, че не е страшно да си признаете, че имате проблем. Всички имат. И макар много хора да го крият под различни маски и поради различни причини, това не ги прави недосегаеми. 

Но да се върна към историята. Няколко месеца, след като стажът ни приключи и всички поехме по своя път, започнах аз самата да получавам паник атаки. Искам да подчертая, че в този пост няма да използвам разни научни неща, обяснения или нещо подобно,  не съм влизала в Wikipedia или съм чела книги на темата,  който сега да Ви цитирам. Не, че има нещо лошо в това. Просто аз не съм го правила. 

Та, след като уточних това, да се върна към паник атаките. Може би се чудите какво е това? Предполагам и се надявам повечето от Вас да не са ставали свидетели или самите да сте преминавали през това. Ще се опитам да ви го опиша, но това след малко. Първо нека Ви обясня защо се появиха.

Бях болна и нямам предвид сезонен грип или алергия. Бях болна от нещо, което още не знам как се казва... не си мислете, че съм била на смъртно ложе,  но аз и моят изтощен мозък го възприемахме така. Болестта ми беше сгрешена от лекар,  който не искаше или не можеше да ме лекува... първо ми изписа лечение, което не само, че не помогна, но и влоши нещата. После (след близо 2 години) ме прие в хирургия. Вие бихте ли се зарадвали на това? Аз, да. Смятах, че това е решението на проблема. Така за малко не посрещнах 18 - тия си рожден ден в болницата. Но това нямаше значение,  защото бях излекувана. Или поне така си мислех. Оказа се, че всичко е било напразно. Проблемът се появи отново и от цялата работа останах с няколко мили спомена,  грозен белег и куп отсъствия от училище... и разбита нервна система. Защото когато сте били болни повече от 3 години и последната Ви надежда се окаже само това - надежда... мозъкът Ви рухва. Така, малко по - малко започнах да се сривам по моя си начин, което ще рече, че за нашите и за съучениците ми бях добре, но сама пред себе си знаех как съм на ръба на пълното отчаяние. Съжалявам ако звуча драматично... не ми е това целта. Но тогава се чувствах така. Искам и да вметна, че до някъде сама си бях виновна. Защото проблемът, който по - късно се превърна в болестта с главно "Б" можеше изобщо да не съществува. Само е трябвало да си обърна внимание, да споделя с мама или татко или просто с някого... но моето малко и тъпо аз,  си е замълчало, чакайки да се стигне до там.

Та, така... завърших си 12 клас, като честно да Ви призная,  мечтаех да прекъсна и да завърша задочно, защото бях изцедена... но от инат или от страх ( повече от страх) продължих,  бях абитуриентка, която се притеснява цяла вечер дали някой няма да види белегът ѝ и т.н...

После дойде въпросния стаж и онова момиче. И това премина,  като не си мислете, че не съм имала хубави дни или весели моменти... самата ми болест бе такава, че на моменти се влошаваше а на моменти дори забравих за нея. Не искам да Ви казвам какво точно ми имаше, разбирате ме... а и вече споделих, че така и не ми казаха. Е,  освен грешната и нелепа диагноза на онзи лекар,  приел ме в хирургия... А и да Ви споделя какво ми бе казал, когато отидох при него след първото му лечение... каза: "Какво, ти очакваше да ти мине ли?" и се изсмя... Ок, явно бе има лош ден, но аз имах лоша серия от години и просто си замълчах... мислех да му се развикам (способна съм) или да се разплача (защото при думите му това ми идваше да направя) но си замълчах... Хора,  никога не се доверявайте само на един лекар, търсете и други мнение...

Между временно пробвах какви ли не бабини дивитини и имуностимуланти,  струващи повече от истински лекарства - и двете без резултат.

Та, така нещата започнаха да се оправят, защото случайно майка ми се запознала с жена, минала през същото като мен. Тя я посъветвала при кой лекар да отидем и за по малко от 20 минутен преглед имах лечение и то помогна... Оказа се, че малко по - специален антибиотик излекува това,  което явно другите лекари не можаха. Лекарката каза, че тялото ми било толкова слабо ( в смисъл на имунитет) че не можело да се бори с бактерии и разни такива. А операцията, напълно излишна в моят случай.

Знам че поста стана с размерите на матурите по български, но още не съм стигнала до паник атаките... Те, самите се появиха след 2 фактора... Единият, бе че колкото и да ми повтаряше майка ми, че лечението действа, аз не вярвах... Бях сигурна, че пак ще се влоша. Но, всъщност помогна. А втория фактор бе когато загубих някого, когото обичах... Това бе и момента, когато психиката ми премина онази граница и изпадна в паника...

Сега е ред и на това, какво е паник атаката... научно не знам,  и не ме интересува. На бързо ще Ви опиша аз какво чувствах... като съм сигурна, че при всеки е различно. Но представете си, че изведнъж тялото ви се затопля,  гърлото Ви се свива, носът също не поема въздух, тялото Ви отказва да реагира, сърцето бие така, все едно ще изскочи от гърдите, в очите напират сълзи... А Вие сте изплашени, толкова сте изплашени, че не знаете какво става с Вас... не дишате, ме мърдате, но отвътре все едно изгаряте от паничесни страх... все едно да Ви е страх от змии и да паднете в дупка с такива... но без въздух и парализирани...

Общо взето е това... Гадно е и ако видите човек в такова състояние, запазете спокойствие и се опитайте да го накарате да мисли за нещо. Но не показвайте, че Ви плаши защото не него не му е до вашия страх.

Идеята на този пост е да Ви покажа, че няма нищо лошо в това да споделяте и да, малко е страшничко... и мен ме беше страх преди. Но сега не.  Пиша това и се надявам да вдъхновя някой от вас... да сподели, да потърси помощ или поне да разбере, че не е сам. Няма Ви нищо ако сте минали през нещо такова. Хиляди хора преживяват и по - лоши неща,  но вище мен - добре съм, нямам паник атаки и дори мога смело да заявя, че по - здрава никога не съм била в живота си.

Бъдете смели, борете се... няма да Ви давам съвети как да преодолеете това, защото малко или много не знам какво да Ви кажа... е, може би дайте си време... всичко преминава и ако сте търпеливи и искате да се справите ще го направите... 

Аз вярвам във вас, сега е ваш ред да повярвате в себе си!

Поздрави от едно "малко" момиче...

Здравейте, котета...

По - надолу ще прочете кой са моите любимци, когато става дума за грижат за кожата. Предупреждавам, че поста се оказа по - дълъг от очакваното.

Започвам по ред на ползване и честта се пада на L'Oreal Pure Clay Illuminating Cleansing Gel . Продукът е обогатен с 3 вида глина и растителен въглен. Има лек и приятен аромат. Предназначен е за всеки тип кожа. Моята не е суха, но е чувствителна и повечето продукти я изсушават ужасно много и този гел е един от малкото такива, който не го прави. Използвам този продукт вече повече от 1 година, всеки ден и нямам намерение да променям това. Гелът почиства кожата ми без да я изсушава, остава  я свежа и гладка.  Също така при дълготрайна употреба предотвратява (поне при мен) появата на несъвършенства, най - често черни точки. Необходимо е доста малко количество от него за постигане на лека и кремообразна пяна. Ползвала съм и другите варианти и харесвам абсолютно всеки от тях. Гелът е подходящ и за премахване на остатъчен грим от лицето.

И докато съм все още на продуктите на L'Oreal трябва да ви споделя и коя е любимата ми мицеларна вода. Продуктът е предназначен за чувствителна и суха кожа. Няма аромат и за разлика от всички други мицеларни води не дразни очите ми. Премахва гримът доста добре. Използвам я ежедневно и нямам намерение да търся друг заместител. От бранда предлагат също така и няколко разновидности мицеларни води за различните нужди на всеки потребител. Досега съм тествала само две от тях, като разликата за мен е само в цвета на капачката.

Продължавам с кремовете, като започвам с този за околоочния контур. От известно време (сравнително от скоро) залагам и на тази грижа, като забелязвам, че наистина има разлика след употребата на подобен продукт. Нямам голяма база за сравнение с други кремчета, но от малкия си опит съм си определила Avon Planet Spa Luxuriously Refining като любим. Кремчето твърди че е обогатено с черен хайвер, а като консистенция е леко и прозрачно. Попива много бързо след нанасяне. Много добре хидратира зоната, успокоява я и леко изсветлява. Като аз мога да кажа, че нямам тъмни кръгове и ако искате наистина силно изсветляване, не знам дали този крем ще свърши работа. Същото се отнася и за фините линии. Но дали предлага добра грижа - определено.

За тяло също се доверявам на Avon. Винаги съм харесвала продуктите от сериата Care... а любим ми е Avon Care Shimmering Body Lotion. Лосионът попива много бързо, ухае прекрасно и хидратира по - добре от всички други продукти, който съм ползвала. Не е мазен и не остава следи, освен бляскавите частици, с които е обогатен. През лятото (а и не само) изглежда страхотно. Ароматът се задържа на моята кожа и на следващия ден. Обогатен е с витамин Е и жасмин... тако искам да отбележа, че жасминът ми е един от любимите аромати.



За под душа използвам винаги Weleda Citrus Body Wash. Този душ гел е изключително нежен към кожата, остава я мека и гладка. Не ми дразни или сърби от него, както при повечето такива продукти. По горе казах, че кожата ми е чувствителна и сапуните редовно я изсушават, започва да сърби и се появяват червени пъпчици... затова от доста време залагам на био продукти. Този душ гел е с много приятна кремообразна текстура, ухае много приятно на лимонена трева и наистина е много нежен към кожата. Ползвала съм го дори за лице и отново не съм виждала проблеми.

За ръце също използвам кремче на Weleda. Винаги си поръчвам от малкия му вариант защото е идеален за дамската чанта. Weleda Skin Food хидратита прекрасно, попива и неостява неприятен и мазен филм върху ръцете. Ухае приятно. Кремчето е с богата текстура и това си личи още при първата нанасяне. 
И ако трябва да съм честна във вкъщи ползвам крем за ръце на Avon  отново от Care сериата, който е толкова любим на майка ми, че тя непрекъснато го ползва. Нашият е с пчелно млечице, също попива и хидратира, мирише приятно и е в пъти по достъпен като цена от този на Weleda.



Идеалният крем за лице още не съм го открила затова ще ви показа от кой съм най - доволна за момента. Като уточнявам, че най - доволна означава, че кожата ми остава най - хидратирана след употреба. Mixa Sensitive Skin Expert Anti-Dryness Cream  изключително добре подхранва кожата на лицето ми и зимата просто не мога да изляза без него. Кожата ми наистина става толкова суха, че се разранява... досега само това кремче помага за този проблем. Макар че не харесвам мазния филм, който остава след него върху лицето. Освен това ароматът е малко силен за моя вкус. Ако сте ползвали нещо, което е много хидратиращо, предложете, ще го пробвам.

Любимият ми балсам за устни е Аvon care moisturising with royal jelly lip balm. Обогатен с пчелно млечице и бадеми, прави устните меки и хидратирани. Има SPF 15. Ползвам го още от ученична и няма намерение да си търся нов любим балсам, макар да пробвам и разни други, който обаче не могат да надминат грижата, която получавам от този. Безцветен е, оставя лек филм върху устните, който за мен е доста приятен, възстановява напуканите устни след първо нанасяне... използвам ежедневно, независимо от сезона. И задължително преди лягане, не знам защо, но не мога да приключа вечерната си рутина без него.

Маските за лице са ми болна тема. Имам цяла кутия с най - различни (шийд маски, отлепящи, измиващи се, такива който се мажат като кремче)... Най - много харесвам тези на 7thHeaven, корейските маски, който са толкова много видове, че не знам имената им и разбира се L'Oreal paris pure clay detox mask. Кожата ми след тези маски е мека, гладка и по - сияйна. Също така и много добре почистена. 

Поздрави от едно "малко" момиче...

Здравейте, приятели...

Ден ще ви запозная с дебютният роман на Фиона Бартън - Вдовицата.

Повече за книгата - Тук 

Джейн Тайлър е жената на чудовището. Онази, която държи ръката му,  която стои рамо до рамо с него в съда,  която вечер си ляга в леглото му. Но това не винаги е било така. Джейн е имала идеалният живот - красив и подреден дом, мечтаната работа и най - важното за нея,  обична на своя съпруг. Но всичко се променя, когато Глен (съпругът) бива обвинен в жестоко престъпление. И привидно идеалният брак се разпада. На яве излизат мръсни тайни и скрити желания. 
Но годините минават и сега Джени е сама. Съпругът ѝ е мъртъв, но тайните,  които крие  все още тлеят в съзнанието ѝ.... и чакат тя да ги разкаже.
Започнах тази книга с много големи очаквания. Още щом прочетох резюмето ѝ бях впечатлена. Романът разказва добре познатата история за скритите желания на болния престъпен ум, но от гледната точна на един герои,  който по принцип остава в сенките. Този герой е Джени Тайлър.  В подобни книги сме свикнали да разглеждаме събитията през очите на техния извършител, но тук можем да разберем, какво е да си косвена жертва, част от свят в който истинското чудовище е този когото обичаме, свят където няма къде да се скрием и има само две възможности - да избягаме или да се борим. 
Именно това ме спечели и за това исках да чета. Да усетя нещо различно, да опозная нова гледна точна, да се докосна до онова,  което остава скрито в другите романи. 
Но както често се получава при мен,  големите очаквания се оказват напразни. Не ме разбирайте погрешно, книгата си изпълнява обещанията и наистина ни запознава с историята, престъплението и последиците му не само от гледната точна на Вдовицата, но и от още няколко персонажа, най - често Детективът и Репортерката. Герои,  който интензивно участват през цялото време и без който историята няма да е същата. Разочарованието ми идва от две неща. Едното е темата на романа, която ми бе тежка и неприятна. Разбира се, това си е индивиуално и за друг читател, може да е дори плюс. Но именно този "проблем" ме лиши от онова удоволствие, заради което чета книги. Другият недостатък, който вече отбелязвам, като реален минус в този роман, бе че историята ми се стори плоска. Имам предвид, че всичко бе предадено така, че дори най - сублимативния момент бе лишен от енергия. Поне това открих аз, или по - точно не открих. Исках да бъда разтърсена, впечатлена и развълнувана, но останах предимно тъжна и уморена. 

За това как е предадена историята, бих казала, че е интересна. Редуват се глави от различни персонажи и в различно време. Действието се развива в продължение на няколко години и читателят спокойно може да проследи развитието на героите и престъплението. Интересен избор от страна на авторката е това да ни предаде главите на Вдовицата от първо лице, а тези на останалите герои от трето. Това ми хареса и макар историята да бе разказана под някакъв вариант на ретроспекция (похват, който много мразя) това не ме подразни,  както в много други романи. 
За стилът на писане, бих казала, че е лек за четене (за разлика от темата на романа) и дори приятен. Може би точно тази лекота на разказване ме лиши и от разтърсващата енергия,  която търсех особено от трилър.
Финалът не ме изненада. Дори някак не го усетих като финал. Четях ли четях и накрая книгата приключи. А аз си чаках големия обрат... но не го получих. Макар  да бяха дадени отговори на въпроси като какво се е случило с жертвата и защо. 

Крайното ми мнение, е че Вдовицата е не дотам интересна история, предадена по не лош начин. Но не бих препоръчала романа или  прочела отново.

Оценка: 2/5

Поздрави от едно "малко" момиче...

Здравейте, котета...

Продължавам с поредицата Пенрин и Края на дните, като днес ще ви споделя мнението си книга втора - Ангелски свят - написана от Сюзън Ий.

Повече за книгата - тук.

Възможни са спойлери към книга първа. 

Апокалипсисът продължава и опасността е все по - голяма. Но Пенрин се не предава, защото този път рискът е още по - голям. Макар малката ѝ сестра да е намерена, сега Пейдж е различна. Превърната в кръвожадно създание, детето буди страх във всеки, който го зърне. Това и неспирният ужас от неизбежна смърт, надвиснала над малкото оцелели, карат малцина да нападно детето. Сблъсък който не завършва добре. Пенрин отново трябва да търси сестра си и този път не може да разчита на Рафи, който сам поема по мисия, която го отвежда до епицентъра на друга война. Но въпреки това двамата отново преплитат пътища из полу разрушения Сан Франциско. Но дали това ще е достатъчно? И дали помощта на другия ще промени хода на събитията и ще обърне картите в игра, в която няма победители?
Изобщо не обичам да пиша ревюта за продължения на книги, но как да пропусна да ви споделя, колко съм разочарована от тази? 
Ще започна с нещата, който не ми харесаха.  И на първо място веднага се откроява това, че Ангелски свят повтаря сюжета на Ангелско нашествие. Не знам какво е накарало Сюзън Ий да избере да ни разходи още веднъж, по вече отъпкания път, но за мен това бе и най - голямата ѝ грешка. Не искам да "украсявам" ревюто със спойлери, затова ще съм максимално обрана в думите си, но тук виждаме отново Пенрин, търсеща малката си сестричка под дърво и камък. 
Но за разнообразие е без Рафи (който изненадващо се оказа, че ми липсва) но в компанията на лудата си майка. 
За финал момичето се оказва в доста подобна на тази от първа книга, ситуация.  За щастие поне събитията от финалът не се препокрива с този от предходната книга.
Друг минус се оказа и както вече споменах липсата на Рафи.  Не бих казала, че имам някакви, кой знае какви, симпатии към този герои, но от двамата (тоест него или Пенрин) бих предпочела да се насладя на неговата особа. 
Макар че тук е и момента,  в който трябва да вметна, че вече започвам да харесвам Пенрин като герой. Като цяло всичките премеждия, през който премина и всеотдайността ѝ към любимите хора ме спечелиха.
До някъде книгата ми беше интересна, мрачната обстановка, която все още намирам за привлекателна, заедно с доброто описание ми въздействаха. Няма как да пренебрегна и динамиката, неспирното действие и отново изобилието от второстепенни герои, който доста естествено допринасяха към общата картина.
 Но най - вече се връщам на това как авторката описва детайлите - някак обрано, но напълно достатъчно, че да развинтя въображението си и да си добавя разни страхотии от себе си... разбира се самата книга си предоставя достатъчно страхотии и макар да харесвам премерения ужас, тук нещата излязоха от контрол. 
За мен, това което намирах като оригинална идея при предната книга, сега си е чиста доза глупости (извинявам се за израза, но друга думична не можах да измисля, а ми се искаше). Някак си тази книга успя да ме ядоса, толкова много, че се замислям, дали да чета следващата. Все пак това ще се случи, но надали ще е скоро. Дали съм си загубила времето, не чела съм и по - лоши книги. Освен това наистина харесвам стилът на авторката и отгоре на всичко, дори намирам сюжета за интересен. 
Но връщайки се отново на това, какво не харесвам,  не мога да не вметна и това, че някак се чувствам предадена. Най - вече, защото очакванията ми бяха сринати до основи и тепърва ще трябва да събирам сили и желание да приключвам трилогия, чийто край подозирам, че няма да харесам.

Оценка: 1/5

Ревю към първа книга - Ангелско нашествие.

Поздрави от едно "малко" момиче...

Здравейте, котета...

Днес ще ви разкажа за игралните филми,  който съм гледала напоследък и какво мисля за тях.

Обичам подобни филми. И бях доста развълнувана когато излезе Ангел на възмездието. Сюжетът ни запознава с жена на име Райли, която загубва всичко, което обича - съпругът си, дъщеря си и досегашният си нормален живот. Новата ѝ същност е на опасен убиец, който посвещава времето си на едно желание - да отмъсти на убийците на семейството си.  Филмът преплита теми като корупция, престъпни мрежи, отмъщение и всичко това с доста голяма доза екшън. Определено си заслужава времето. Освен това е изпълнен с действие. А историята е доста интригуваща. Освен това аз харесвам Дженифър Гарнър и това също спомогна да харесам филма.
Оценка: 4/5

❤ ❤ ❤

Кутия за птици е прекрасната филмова адаптация на едноименния романа на Джош Малерман. Сюжетът разказва зловещата, но много интригуваща история на Малъри. Тя става част от група оцелели след мистериозно нападение, каращо хората да се самоубиват. Филмът показва как героите се приспособяват към новият начин на живот - а именно да не гледат. А това води до различни опасни ситуации. Спасението е най - рискованото начинание, през което Малъри и двете ѝ деца ще трябва да се изправят.

Борба за оцеляване, срещу враг,  който не може да видиш!

Много ми хареса как бе направен филма. А самата история се оказа в пъти по - интересна от очакваното. Наистина въздействащ филм, който ми стана любим от раз. 

Оценка: 5/5

❤ ❤ ❤

Мистериата на къщата с часовника е история за едно малко момче останало сирак на 10 години. Луиз Барнавел, вече споменатото момче, трябва да заживее при своя чичо, но това се оказва много по - вълнуващо от неговите очаквания. Чичото, заедно със своя стара приятелна, пазят голяма тайна, която освен магическа и интересна, се оказва и много опасна... 

Филмът бе интересен и зрелищно направен. Имаше добри ефекти за фентъзи и определено ме заинтригува. Харесвам като цяло подобни истории, но нещо в цялостната картинка не ми достигна. Може би филма е подходящ за по - малки зрители или самата му история ми се видя една идея недоразвита. Въпреки това ми хареса. Филмът също е заснет по книга.

Оценка: 4/5

❤ ❤ ❤

Ефекти! Ефекти! Ефекти! Ето от какво прилива Смъртоносни машини. Като истински фен на фантастиката, това винаги ме впечатлява. А този филм има и доста добра история: Хестър Шоу е всичко друго,  но не е обикновено момиче... израснала в пустоща, тя има една единствена цел - да отмъсти за смъртта на майка си. Но това се оказва изключително опасна мисия, която отвежда момичето до ръба на оцеляването. Заедно с нея, срещу врагът се изправя и Том Натсуърти, който преоткрива света около себе си. За първи път напуска подвижният Лондон и се впуска в приключение. 
Историята се развива стотици години след края на нашата цивилизация и престава нов и интересен поглед над бъдещето на човечеството. Градовете вече са подвижни платформи, оцеляващи като поглъщат по - малки градове. Идея далеч не лишена от смисъл и подтекст, крещящ проблем на нашето съвременно общество и  мегаполисите... но няма да задълбавам. Филмът е базиран по книгите на Филип Рийд, които обезателно ще прочета. Бях чувала за тях,  но преди екранизацията не възнамерявах да чета.
Но да се върна към филма - той прелива от екшън (който на моменти ми дойде и в повече), драма, любов, трогателни моменти и какво ли още не. Много ми хареса и актьорския състав. 
Оценка: 5/5

❤ ❤ ❤

Лесна услуга е последният филм.  Сюжетът проследява историята на две жени, който на пръв погелд нямат нищо общо. Стефани е мила, добродушна и леко смотана, докато Емили е точно обратното - стилна, разкрепостена и уверена. Тяхното приятелство обаче се оказва подложено на доста сериозно изпитание. Емили изчезва и остава грижите за съпруга и сина си в ръцете на новата си приятелка. Случилото се с Емили обаче е далеч по - сложно и благодарение на Стефани, много от старите тайни излизат на яве. Филмът поддържа интереса, непрекъснато се разбулват нови и нови мистерии и така до края. Всъщност като сюжет нещата са интересни, но мен нещо ме дразнеше през цялото време. Може би самата атмосфера, наблягането на циничната страна на живота или дори посланието, което лично за мен се загуби някъде...  Да не споменавам, че не харесвам Блейк Лайвли и това може също да ми е повлияло.
Оценка: 1/5

Поздрави от едно "малко" момиче...

Здравейте, котета...
Наскоро си направих нова татуировка  и реших да ви споделя моя опит със татуирането. В мрежата можете на намерите най - различна информация по темата, но в повечето случай, аз самата съм попадам на неверни или преувеличени статии. Затова реших да напиша това. 
 Приятно четене!

❤ ❤ ❤

1. Първият ми татус си направих преди около 4 години. Разбира се, тогава още не знаех какво да очаквам от самото татуиране и бях доста притеснена. Основното опасение на тези от вас, който тепърва ще сядат на стола, на някой татуист е БОЛКАТА. Да, разбира се, че ще ви боли. Но не се плашете, защото нито е страшно,  нито непоносимо. А, ако някой ваш приятел ви убеждава в обратното или иска да се избъзика с вас, или има много нисък праг на издръжливост на болка. Но, дори и да е така, татуирането не е страшно. Усещането е като при драската или обезкосмяване с епилатор. Има няколко важни неща:

1. Както вече споменах, зависи от вашия праг на издръжливост на болка. Ако той е висок, като при мен, може дори да не ви заболи, ако татусът е малък. 
2. Мястото, на което се работи също е от голямо значение. Колкото по - голяма площ заема татусът ви, толкова повече ще ви боли по време на неговото създаване. Аз имам както минималистични татуси (повечето са надписи и др. малки неща) така и един по - голям. Истина, е че на различните места боли различно. При мен на краката боли много повече, отколкото на ръцете. По тялото ни има зони,  който са по - болезнени, но отново до голяма степен зависи от вашата поносимост на болка.
3. Освен големината,  сложността също е определяща. Ако татуировката ви е цветна или много детайлна,  ще отнеме повече време и това със сигурност ще удължи процеса на работа. Моята най - дълго правена татуировка отне над два часа и половина,  през който си признавам, че не умирах от удоволствие. Затова ако тепърва ще си правите татус,  заложете на нещо дребно и опростено (както направих аз) а ако сте смели,  впуснете се в дълбоките води...
4. Уменията на татуиста също са от огромно значение. Винаги съм искала татуировка/и,  но честно,  доста се притеснявах. За да се реша, основна роля изигра запознанството ми с един татуист. Момчето не работи в родна България, но бе изключително приятна компания и ми "разкри" много от тайните в неговия бранш... поне според него. Едно от нещата,  който ме посъветва бе да се доверя, задължително на негов колега, по мой избор (разбира се)  и в никакъв случай да не залагам на приятели или разни непрофесионалисти, с цел да спестя малко пари. Добрият татуист не само ще направи красива татуировката ви, но ще има опит, а това със сигурност ще улесни процеса на татуиране.
5. Други съвети за първи татус (а и за всеки следващ) е да изчакате преди да направите татуса. Аз лично съм обмисляла татусите си доста време.  Имам един, който е много спонтанен ( честно,  смених си мнението в момента, в който прекрачих праха на студиото) но в повечето пъти съм обмисля доста внимателно. Последният си татус (този новия) го реших още преди година,  но исках да съм 100% сигурна, че всеки детайл е това, което искам. Изобщо не съжалявам, за чакането, но ако вие не сте толкова търпеливи, дайте си поне няколко месеца. Обмислете го и ако още искате същото нещо  - направете го.
6. И последен свет. Съобразете се с професията си или бъдещите ви професионални цели. Не съм съгласна с това, но все още хората с татуировки биват дискриминирани заради това си увлечение. Ако смятате да се реализирате в бизнес или делова среда, направете татуировката на място, където бъдещият ви работодател,  колеги или клиенти няма да виждат. 

2. Как да си изберете татуист? Всеки самоуважаващ се татуист има  Instagram или Facebook със своите произведния. Там, можете да видите неговия стил (нещо много важно, за крайният резултат) както и да прочетете отзиви от доволни или недоволни клиенти. Когато аз си избирах татуист заложих на момче,  чиито стил на работа ми харесва. Внимателно разгледах страницата му във Facebook и едва когато бях сигурна, че това е човекът, който може да даде живот на това, което си представям като проект, се свързах с него. Като имайте предвид, че да отидете на консултация, не означава непременно да работите с този човек. Ако нещо в него, мястото или шаблона,  който ви е създал, не ви допада... потърсете друг.

Препоръчвам ви да посещавате едно и също студио. Така, татуировките ви ще си приличат стилово (нали са правени от един художник). Осен това вече познавате татуиста и той ви познава... така процесът на работа ще бъде по - лек и приятен.

3. Кога да си направя татус - възраст? Аз лично си позволих това чак на двайсет години и изобщо не съжалявам. Съветвам ви, ако нямате пълнолетие, да не се опитване, да си правите татуировки, защото:

1.  Когато порасните ще харесвате други неща и може да не обичате вече това,  което сте си направили на шестнайсет. Аз лично, като ученичка бях сигурна, че ще си направя неща,  който сега се радвам, че не красят кожата ми.
2. Незаконно е и когато лъжете за годините си или че човекът с вас е реално е ваш настойник,  вие поставяте татуиска в доста неприятна ситуация. А най - често татуистите не са глупави и сами разбират, че все още нямате необходимите години и може сами да ви откажат.

4. Кога да си направя татус - като сезон? Правила съм си татуси през всеки сезон. През лятото е важно да не излагате татуса незащитен на слънце, а ако е пресен изобщо. Мен лично много силно ме пареше татуираната зона и дискомфорта от това да си направя татус през август бе доста осезаем. През зимата е важно да не нараняване прясната татуировка с груби материи, дънки,  ботуши или т.н. В Интернет има различно съвети по темата,  но според мен не сезонът, а вашата грижа е от основно значение. 

5. Как да се грижим на татуировката? Всеки нов татус е като рана и задължително трябва да се грижите за него. Да имате татуировка е освен удоволствие ( и гъзария) до голяма степен е и отговорност. Щом излезете от студиото,  най - вероятно татуистът ви е дал инструкции да почистване татуса поне веднъж на ден ( с хладка вода и сапун)  и да мажете зоната с крем.  Като в никакъв случай не трябва да пренебрегване тези правила.  Ако някой ви каже, че обелването или хващането на коричка са нормални неща,  не му  вярвайте.  Когато за първи път си направих татус,  той ( и този след него) третирах с Гентамицин маз, вместо с професионално кремче за татуси. Резултатът бе обелване, сърбеж и непрестанно чувство за сухота. Когато обаче си направих първият по - голям татус си купих крем от татуиста, с който нямах нито едно от вече изброените неудобства. Винаги ползвам крем на EasyTattoo и съм много доволна. На пазара има разбира се и много други. Вашият татусът ще ви насочи към това,  което смята за най - добро.  

Не мога да си спомня, за колко време зарастваха моите татуировки,  но аз си мажех с крема на EasyTattoo докато имаше още в опаковката. Предполагам, че при всеки, времето за зарастване е различно. 
Има и алтернатива. Някои студия предлагат лепенки, с който предпазвате татуировката и ѝ помагате да зарасне, без да я мажете. Аз лично не съм пробвала този метод и не знам дали бих искала. 
Последният ми съвет за новата ви татуировка е да не я увивате в найлон, а да я оставите да диша. Разбира се лепенките, за който споменах са специални и не влизат в тази категория. Най - вероятно татуистът ще ви увие татуировката в найлонче,  за да го предпази от замърсяване, но и ще ви инструктира, да го "оголите" щом се приберете. Найлонът може да предизвика обриви и инфекция, ако се задържи твърде дълго върху раната.

Разбира се, след като татусът ви заздравее, също го хидратирайте (както и цялото си тяло) и през лятото задължително го пазете от слънцето с помощта на слънцезащитни кремове с висок фактор. 

❤ ❤ ❤

И ако не сте съгласни с нещо от прочетеното, не се безпокойте, татуирането е нещо индивидуално и като резултат и като опит. 

Поздрави от едно "малко" момиче...