Здравейте, приятели...

Днешната тема ще бъде една много интересна и повдигаща ред въпроси книга,  която няма как да ви остави безразлични. 

Става дума за Истории за лека нощ за момичета бунтарки от Елена Фавили и Франческа Кавало

Повече за тази книга - тук

Книгата представлява сборник от 100 разказа за различни известни и не чак толкова известни жени, оставили своят отпечатък в историята. Имена, който показват (и доказват) силата на жената,  нейната упоритост, непреклонност и воля.

Самата книга е построена по интересен начин. Започва с обръщение към своите читателки (или дори читатели, но се съмнявам в това) и продължава с разкази, като всеки един започна, като приказка с "имало едно време". Всеки един от разказите е късичък и си признавам, че най - вероятно доста от реалните събития са спестени на читателя с цел историята да се представи в определена светлина. Но именно тази определена светлина ме впечатли. Идеята на цялатя творба е да се демонстрира силата на жените, техните постижение,  упоритост, неотстъпчивостта и най - вече равенството им с мъжете.

Не съм феминистка или поне не в онзи леко преувеличен вариант, в който дамите изпадат в крайности, относно правата на жените и разликата между двата пола.

Тук споделям моето мнение и то е, че разлика няма. Възпитана съм със съвременното разбиране, че жените и мъжете са равни в обществото, в работата и в дома. Да, ако вие имате различно мислене, това си е изцяло ваш проблем.

Затова и тази книга ми хареса, тя разбива стереотипа, който все още властва в умовете на българите (и не само). Ако не искате да четете за момичета,  който се противопоставят на закона, на остарелите схващания на бащите си или на обичай, който трябва съвременния човек да намира за немислими, за момичета с физически проблени, които все пак не се предават и дори за трансполови деца, тази книга не е за вас.

Няма как това ревю, да не се превърне повече в лични разсъждение и споделяне на моите тези. За самата книга, като книга, няма какво да се каже... героите са твърде много за да ги обсъдя по отделно, сюжетът е ясен (силата на жената и прочие) а стилът на разказите е добър, лек и лесен за прочит.

Та, да се върна на моите разсъждения... не обичам тесногръди хора и се старая да бягам от такива като дявол то тамян. Може би е добре, да обясня какво разбирам аз под тесногръд човек - този който има назадничави мисли, не приема новото, различното и вярва само в това, което семейните и обществени норми са му наложили. Няма нищо лошо в традиционното мислене, стига то да не е с фанатична нагласа. По света има всякакви хора - гейове, хора с психически проблеми като депресия, анорексия или както при мен паник атаки (тук може да прочетете за това). Има всякакви хора с всякакъв усет за естетика, морални разбирания и т.н... идеята на всички тези 100 разказа е (според мен) не само да се наблегне на женската сила, но и да се разбият стереотипите... а именно тях много мразя. 

Като човек вярвам, че всеки има право да живее живота си както иска, и ако това е в разрез с нечии разбирания (били те тесногръди или не) това си е само и единствено проблем на този, който се чувства засегнат. Познавам хора,  който са извън стереотипа и предпочитам тяхната компания, пред тази на човек, който ще иска от мен, да ми наложи остарелите си разбирания.

Идеята на всичко това е да ви кажа, че ако искате да се вдъхновете от редица смели жени, с бунтарски дух и воля (като за цяла армия мъже) ... ето ви едно четиво за вас. Ако обаче сте тесногръди и вярвате в стереотипи ( били те свързани с жените или с всички, които са различни) значи пропуснете тези "приказки". За вас Дисни се е погрижил да създаде не една и две крехки и раними принцеси,  който имат нужда от принц, за да водят пълноценен живот.

П.П.: някак си забравих да вметна хубава корица и още по - хубавите илюстрации

Това беше моето леко бунтарско ревю, ако ви е харесало натиснете лайк бутона и не забравяйте да се абонирате... Шегувам се, ако ви е харесало, просто ще се радвам за вас и за това, че не съм сама в свят от тесногръдци...

Оценка: 5/5

Поздрави от едно "малко" момиче...

Здравейте, хора...

Днес ще ви споделя мнението си за Небе в дълбините от Адриен Йънг.

Повече информация за книгата - тук.

Ийлин е викингски войн. Това обаче не ѝ помага през последната битка и тя попада в плен на врага.  Но най - лошото не е отнетата ѝ чест и свобода, а една истина,  която ще разруши представите на момичето за света.

Нейният брат,  чиято смърт Ийлин вижда още преди години, се оказва жив и най - страшното, част от племето на противника.

Вече пленена,  главната героиня трябва да вземе много решения,  да се пребори отново за честта си и най - вече да открие отново път към дома... макар той никога вече да не е същия.

Останах много разочарована от тази книга и предупреждавам, че това ревю ще бъде отрицателно. Ето защо, ако харесвате Небе в дълбините, може да не харесате ревюто ми. Но ще се радвам да спорелите мнение.

Та, самата книга разказва история за войни  - викинги и това остава предварително впечатление в читателя, че именно за това ще се чете... да, ама не. 
През по - голямата част (разбирайте повече от половината) действие почти липсваше и вместо обещаното, аз четях как главната героиня редува самосъжаление с гняв и домакински задачки. Като още в началото загубих интерес. Чудех се защо и как да прочета,  поне още една глава. Признавам си, главите в книгата не са особено дълги (нещо, което по принцип ми харесва) и поне до някъде улесни нещата.

Стилът на Йънг не е много зле, но все пак ме затрудни доста. Не е нещо ново и впечатляващо. Да не пропусна и това, че имаше много повтаряне и повтаряне...

Освен липса на действие през повечето време,  книгата не можа да се похвали и с оригинален замисъл или интригуващ сюжет. Историята изобщо не ме грабна,  не ми беше любопитно и не си задавах задължителните въпроси "защо", "как" и "какво следва".
Все пак съм чела не една или две книги за девойки попаднали в плен. И повечето ми харесват, макар изтърканата ( но класическа) тема.

Героите бяха малко на брой. Аз не обичам книги с прекалено много герои. Макар от време на време, да се развиваше някакво действие и в него, да се намесваше по някой нов образ. 
Самите образи не бяха нещо нечувано. Главната героиня се оказа поредната гневна и сърдита тинейджърка (за разнообразие викинг). Вярна на клишето успя до края на книгата, да се промени към по - добро, загърбвайки вече споменатите качества.

Другите герои също не ми привлякоха интереса, макар да имаше моменти, в който се случваше нещо интересно между персонажите. Разбира се, кратките проблясъци не промениха факта, че за да достигна бленувалият финал (не заради развръзката) започнах дори на пропускам отделни странички.

Самият финал бе сравнително добър, имаше си развръзката, дори щастлив край. Това донякъде ме накара да се почувствам не толкова разочарована.

Въпреки това не променя факта, че роман с по - малко от 300 страници ме изтощи и в момента дори не ми се започва друга книга.

Харесвам единствено корицата (която е прекрасна) и самото име на романът. Не харесвам всичко друго :)

Може би прочетох тази книга в грешен момент или просто не е "моята" история. При книгите (както и във всички останало) свеки открива (в моя случай не открива), това което го вдъхновява.

 Няма как да препоръчам този роман. Това обаче не означава, че книгата няма да открие своя читател, а той "своята" история сред страниците.

Оценка: 1/5 

Поздрави от едно "малко" момиче...

Здравейте, приятели...

Днешната тема ще бъде актьорът Тейрън Еджъртън

и 5 от най - добрите му филма.

Тук можете да намерите повече информация за актьора.

Започвам с  Завет на младостта (2014 г.). Сюжетът ни връща назад във времето, малко преди началото на Първата световна война. В главната роля е Вера Бритън (Алисия Викандер) - млада жена, която се отличава от останалите. Тя мечтае за живот изпълнен със знания, вместо да се превърне в покорна съпруга и домакиня. Изпълнена с амбиции, главната героиня се сблъсква с редица изпитания, загуби и последиците от войната. 
Но и успява да запази впечатляващият си дух и сила.

В този филм Тейрън Еджъртън (темата на целият пост) играе ролята на по - малкият брат на главната героиня. Отлично изпълнена роля, но честно, засенчена от образа на Вера Бритън и от отличната актьорска игра на Алисия Викандер. Самият филм е биографичен и това го прави още по - впечатляващ. Друго пояснение,  което за мен е в голям плюс, е че макар да показва последиците от войната, в самата продукция не е наблегнато на тях (за разлика от много други комерсиално направени филми). Тук основна тема е силата на духа,  любовта и вярата.

Ето и автобиографията на действителната Вера Бритън.

❤ ❤ ❤

Следващият филм се казва Еди Орела (2016г.) и разказва вдъхновяващата история на един човек, който не приема думата "не" за отговор. Филмът отново е биографичен и запознава зрителя с Еди, (Майкъм Едуардс) който още от дете иска да стане олимпийски медалист. Проблемът идва от това, че главният герой не е особено (ама никак) атлетичен и детските му опити бързо се превръщат в провали. Допълнителен бонус, е че Еди Едуардс страда от проблем с коленете като дете. Когато поръсва обаче желанието на главният герои не отминава и по - решен от всякого, той заминава за Германия ( героят е британец) за да се превърне в олимпийски ски скачач. Задача, която е почти невъзможна,  особено за човек без опит в тази дисциплина. 

Там Еди среща много трудности, често дори опасни за нещо самия, но и много успехи.

Филмът е много трогателен и вдъхновяващ. Задължително трябва да се изгледа. Самата продукция не е зрелищна и изпълнена с ефекти,  провокация и подобни. Но самата история, плюс това, че е по действителен случай, я правят неповторимо изживяване.

Тейрън Еджъртън е в главната роля и е наистина брилянтен. Дори прави едно специфично изражение с устните, което ако потърсите снимки на реалната личност (а задължително ще го направите ако гледате филма) ще видите пресъздадено почти през целия филм.

Бонус е и участието на Хю Джакман (давай върколак 😁) и най - готиното - истински кадри от Олимпийските игри и един много важен момент за Еди Орела.

Действието се развива през 1988г. 

Тук може да намерите информация за действителната личност.

❤ ❤ ❤

Робин Худ: Началото (2018г.)

Помня, че когато излиза този филм се вълнувах ужасно много и така и не го гледах. За сметка на това сега (малко пояснение, не на място. Аз гледам филми като си избирам един актьор (в случая е ясно кое е той) и гледам всичко с негово участие) имах причина да си го пусна. Филмът разказва историята за добре познатият ни Робин Худ. Няма да ви обяснявам много,  общо взето крадецът, който дава откраднатото на бедните, с малки (или не много малки) отклонения. Определено ако търсите класически прочит на тази история,  това не е вашия филм и най - вероятно няма да ви допадне. 
Пример за това са обстановката и костюмите на героите,  който са толкова исторически точни, колкото моята пижама, с която пиша това.
Честно, през повечето време имах чувството, че Робин ще извади телефона си и ще прегледа инстаграм за нещо новичко.

Но подчертавам, че филма НЕ обещава да е реалистичен. Така, че да няма сърдене накрая. Правя това обяснение, първо защото ми направи силно (не лошо) впечатление, и втори защото прочетох доста отрицателни отзиви.

Аз обаче си останах много доволна от филма. Имаше си екшън, зрелище, ефекти, динамика до края, отличен финал и още и още...

Тейрън Еджъртън е в главната роля, изиграна е отлично и нямам никакви оплаквания. 
Бонус е участието на Джейми Фокс, Дейвид Джеймс Кели, Бен Менделсон и красивия Джейми Дорман

❤ ❤ ❤

Рокетмен (2019г.)

Следващият филм е пресен, в смисъл тази годишен и разказва историята на певеца Елтън Джон. Филмът проследява живота му още от неговото детство. Разкрива различни подробности от личният му живот,  кариерното му развитие и трудностите през който преминава.

Филмът е много добре направен. Включени са много от песните на Елтън Джон с нов аранжимент, което предаде цвят в цялостната картина...

Самата история на Елтън Джон се оказа и много интересна - засегнати са темите за неговите зависимости към наркотици, алкохол и хапчета,  както и хомосексуалните му предпочитания.

Интересен избор е елемента на ретроспекция,  с който филма започва.

Определено останах впечатлена от филма, и той надмина предварителните ми очаквания. 
Вметвам, че преди да го гледам, не бях запозната с образа на Елтън Джон,  нито като творец,  нико с биографията му. Сега смело твърдя, че му симпатизирам.

Тейрън Еджъртън е впечатляващ в образа на известният певец и определено затвърди мнението ми, че умее да влиза в различни роли.

Информация на Елтън Джон.

❤ ❤ ❤

И черешката на тортата,  най - любимият ми филм с Тейрън Еджъртън -  Kingsman: Тайните служби (2014 г.) . Това бе и първият филм,  който гледах с негово участие и който даде идеята да изгледам и останалите му роли ( и в последствие да напиша този пост). Та, самият филм е базиран на комикса "The Secret Service“ на Марк Милър и Дейв Гибънс и запознава зрителя с Eggsy, който по стечение да обстоятелствата става част от много тайната шпионска организация Kingsman. Там той трябва да докаже, че е достоен за техен член и междувременно да спаси света от откачен злодей. 

Общо взето филма е уникално забавен, чудесно направен (ефекти, музика, сцени, сюжет...) и остава един от моите фаворити като цяло. Тези който са го гледали, може би ще се съгласят с мен, бойните сцени бяха уникално пресъздадени и много различни от типичното, което сме свикнали да гледаме.

Тейрън Еджертън е в главната роля, но във филма участват още Колин Фърт, Самюъл Джаксън, Майкъл Кейн, Марк Стронг и разбира се още имена.

❤ ❤ ❤

Общо взето харесвам почти всички роли на Тейрън Еджертън, като изключим Легенда (там ролята му е малка, а самият филм не ми хареса / изключвайки феноменалната актьорска игра на Том Харди/) и Клубът на милионерите,  който така и не догледах.

Надявам се да ви е било интересно и ...

Поздрави от едно"малко" момиче...

Здравейте приятелите...

Може ли една книга да бъде съвършена?! В очите на своя читател (моя милост) отговорът е ДА!

Повече за романът Първия гроб отдясно, написан от Даринда Джоунс - тук. 

Ако обичате истории за нахакани и смели девойки, опасни престъпни умове и мистика (в не малки количества) значи със сигурност ще поискате да се запознаете с Чарли Дейвисън. Чарли е много повече от обикновено момиче. Носеща на плещите си, тежката задача на жътвар ( събирач на мъртви души), главната героиня често изпада в опасни и сложни ситуации. За живите около нея, Чарли влиза в ролята на частен детектив, но с помощта на необикновената си дарба, тя успя да да помогне на онези, чиито живот е вече изгубен. 
Но най - голямата загадка в живота на Чарли си осната тайнственият Рейес. Мъж обвит в мистерия, по - дълбоко скрита и от Светия Граал. Дали Чарли ще успее да открие истината за Рейес и дали това няма да се окаже по - опасно от очакваното, можете да разберете ако прочетете този вълнуващ роман. 
Преди да започна тази книга бях много (ама много) скептична. Една ли не, започнах романът  с идеята, че няма да ми хареса. За мое огромно щастие промених първоначалното си мнение почти мигновено. 

Като за начало начинът на изказ на Даринда Джоунс много ми хареса. Чете се лесно, историята е разказана от името на главната героиня и е изпълнена с разни закачки (лафове) който внасят пъстрота и хумор. Освен това няма излишни описания и утежняващи моменти. 
С една дума книгата е написана по мой вкус и я намирам за идеална. 

Другото нещо, което също убождам е темата на романът. Винаги съм била почитателка на истории с призраци, духове или като цяло задгробния живот. Не зная какво ме привлича в тази тема, но определено ме пленява винаги. Следователно няма как да не остана очарована от това, че книгата разказва за момиче с дарба на жътвар. Просто прекрасно!
От към герои, историята е богата. Имаме второстепенни персонажи, главни който се навъртат непрестанно около героиня, имаме и такива, който само епизодично допринасят за сюжета. Присъстват класическите образи на най - добрата приятелка ( разбира се идеализирана и задължително шантава), кравия колега, чието присъствие е хем наслада, хем лек психически тормоз, имаме и бащината фигура ( в цели два персонажа), и черешката на тортата  - неустоимият красавецът с тъмно минало.... като цяло авторката се е постарала да има герои от всеки тип и за всеки вкус. 

Краят на книгата е интересен и наситен с емоции. Дава отговори на поставените в романа въпроси. 
П.П.: няма да съм аз ако не изкоментирам и корицата. Харесва ми - изчистена, закачлива и в един цвят. Идеално пасва на сюжета. 
Другия детайл, който ми хареса бе допълнителните "факти" в края на романът. Не се сещам за друга книга с подобна (да го наречем) добавка. Сладко и симпатично допълнение към общата представа за романът.

Като цяло Чарли се превърна в моя 

любимка и с удоволствие ще се потопя отново в нейния свят.

Оценка: 5/5

Поздрави от едно "малко" момиче...

Здравейте, приятели...

Днес съм ви подбрала няколко цитата от книгата (която ми стана много любима) на  Константин Трендафилов - Затворисърце.

Повече информация - тук.

❤ ❤ ❤

"Работата ми се струваше като данък, който трябваше да платя на обществото, за да ме остави на мира през свободното ми време."

***

"Героизмът винаги е на скъпа цена. Ако не струваше скъпо, нямаше да е героизъм. Но нямаше и да си заслужава."

***

"Оказа се, че не вниманието е лукс. Невниманието е. И сега си плащам."

***

"Все си мисля, че силата на човек се измерва единствено в способността му да побеждава себе си."

***

Нима да откриеш половинката си е само една психическа близалка, която ми е била навряна в устата от всичките филми, романи, сълзливи песни, стихотворения и истории? Нима съм си въобразявал, че съм единстеният човек на света, който изпитва самота? Че съм по - специален от другите и заслужавам да получа справедливост, разбира се,  под формата на хепиенд? Да паднеш от смях. Бях объркал любовта със суетата."

***

"Пътят ни е отдавна предначертан. Всички сме само пионки върху една заблуждаващо шарена шахматна дъска,  на която играе Бог - само той знае защо и срещу кого."

***

"И за тази изморителна разходка из живота научих, че не можеш да избягаш от пътя си. Има преки пътища и заобиколни пътища. Можеш да изпълзиш, да ходиш или да бягаш. Каквото и да правиш, в края на крайната винаги ще се озовеш в една и съща точка - точно в онова крадратче, което Бог ти е отредил."

***

"Нужно ли е да преминем през тази очаквана тирада - да обясним, че бързо издигналите се падат най - бързо?"

***

"Преди теб измервах свободата в метри. Ти ме научи, че единствената свобода е тая отвътре."

***

"Затова ли се правим на искрени - за да повдигнем тайните си на ново ниво."

***

"Все си мисля, че красотата е в привлекателните съвършенства, а чарът - в привлекателните несъвършенства."

***

"Всяка история има толкова гледни точки,  колкото и герои в нея."

***

"Като си стъпил така здраво на земята, защо падаш толкова лесно?"

***

"Цял живот се беше борил за своята свобода, но чак когато напусна ринга и се отказа да се бори за нея,  успя да я открие. Оказа се, че тя не се измерва в метри, в е спомени. И това му беше достатъчно."

Поздрави от едно "малко" момиче...

Здравейте,  приятели...

Днес ще ви разкажа впечатленията си за романът на Сомая Дауд, носещ красивото и загадъчно име - Мираж.

Повече за книгата - тук.

Историята разказва за 18 годишната Амани. Момиче от народ,  поробен под тежестта на тираничен владетел, чиято власт вдъхва страх у всеки. Но съдбата на главната героиня е много по - опасна, от колкото момичето някога си е представяло. С лице, идентично на това на принцесата, Амани трябва да заеме нейното място. Роля, от чиято важност зависи животът на Анани, както и този на онези,  който тя обича. Превърната от робиня в принцеса, главната героиня трябва да намери пътят към свободата си... път изпълнен с препятствия, лъжи и любов.

Не бях подготвена за това, което ме очакваше щом започнах тази книга. Признавам си веднага, че очаквах клиширано романче с поредния безличен сюжет... но, сгреших и се радвам изключително много за това. Мираж е вълшебен роман, криещ вдъхновяващата история на едно силно и непоколебимо момиче...

Анами е от онези героини, който носят добро сърце и сила на духа. Да,  наистина често срещан типаж в повечето романи, но точно този вариант, с тази героиня ми се отличи изключително много. Самият начин, по който авторката разказва и предава на читателя емоциите и мислите на героинята, успя да ме впечатли. Излишно е да казвам, че Мираж ми хареса много. Харесах, обстановката,  която някак си смесваше различни елементи от научната фантастика,  приказния/кралски елит и разбира се очарованието на ориенталската култура. Но най - любимото ми от всички си остава невъзможната любов. Не мога да остана безразлична към книга с такъв сюжет. А най - хубавото в цялата история,  е че любовната история не е основната интрига в сюжета, а по - скоро допълнение. Основната за мен тема си остава оцеляването, това да се пребориш с всички сили за да запазиш себе си.

Начинът,  по който авторката описва историята е много лек и приятен за четено, но със сигурност успява да предаде на читателя онази енергия,  с която е  наситен. Определено останах доволна от това как е описана обстановката, героите, техните взаимотношения и емоции. 

Второстепенните герои не са много, но са напълно достатъчни за да спомогнат за обогатяването на историята. Никого не съм обичала книги с прекалено много персонажи. Освен това в този роман лесно може да се открие важността на всеки един от героите и няма такива, за който да съм се зачудила каква е ролята им в цялостната картина. 

Важно е да спомена и Марам (принцесата), чиято роля заема главната героиня. Много ми хареса това, че авторката не е създала просто един отрицателен персонаж, а зад образа на зла и жестока принцеса се крие още нещо... дълбочината на това ме накара да променям мнението си и да се изненадвам от емоциите, който тази героиня предизвиква в мен. 

Идрис (принца) бе по - скоро клиширания персонаж, който не ме впечатли,  но въпреки това харесвам. Също не по - малко сложен като личност и с не по - малко важност в цялостната история. Просто ми се искаше да ме изненада поне с един свой ход.

Обобщено мога със сигурност да кажа, че Мираж е една много хубава история, написана по също толкова хубав начин. Дали я препоръчвам... със сигурност.

Не мога да не вметна и мнението си за корицата. Някак си идеално пасва на историята - привидно семпла, но вглеждайки се, човек забелязва малките детайли криещи се в нея. 

Оценка: 5/5

Поздрави от едно "малко" момиче...

Здравейте, котета...

В живота на всеки има лоши неща и колкото и да искаме да предотвратим това,  понякога просто не можем...

Предупреждавам, че постът е доста дълъг.

Преди време бях на стаж с няколко други момичета и там се запознах с едно от тях. Веднъж по време на едно от общите ни занимания,  тя сподели пред всички (това бяхме аз, тя и още две момичета плюс нашата отговорнична) за това как получава паник атаки. Тогава се възмутих как може да споделя подобни неща пред хората,  и то такива,  който не познава. Не я разбирах. Сега обаче не само я разбирам, възхищавам ѝ се.

Питате се защо пиша това? Има си причина. Искам да Ви покажа, че не е страшно да си признаете, че имате проблем. Всички имат. И макар много хора да го крият под различни маски и поради различни причини, това не ги прави недосегаеми. 

Но да се върна към историята. Няколко месеца, след като стажът ни приключи и всички поехме по своя път, започнах аз самата да получавам паник атаки. Искам да подчертая, че в този пост няма да използвам разни научни неща, обяснения или нещо подобно,  не съм влизала в Wikipedia или съм чела книги на темата,  който сега да Ви цитирам. Не, че има нещо лошо в това. Просто аз не съм го правила. 

Та, след като уточних това, да се върна към паник атаките. Може би се чудите какво е това? Предполагам и се надявам повечето от Вас да не са ставали свидетели или самите да сте преминавали през това. Ще се опитам да ви го опиша, но това след малко. Първо нека Ви обясня защо се появиха.

Бях болна и нямам предвид сезонен грип или алергия. Бях болна от нещо, което още не знам как се казва... не си мислете, че съм била на смъртно ложе,  но аз и моят изтощен мозък го възприемахме така. Болестта ми беше сгрешена от лекар,  който не искаше или не можеше да ме лекува... първо ми изписа лечение, което не само, че не помогна, но и влоши нещата. После (след близо 2 години) ме прие в хирургия. Вие бихте ли се зарадвали на това? Аз, да. Смятах, че това е решението на проблема. Така за малко не посрещнах 18 - тия си рожден ден в болницата. Но това нямаше значение,  защото бях излекувана. Или поне така си мислех. Оказа се, че всичко е било напразно. Проблемът се появи отново и от цялата работа останах с няколко мили спомена,  грозен белег и куп отсъствия от училище... и разбита нервна система. Защото когато сте били болни повече от 3 години и последната Ви надежда се окаже само това - надежда... мозъкът Ви рухва. Така, малко по - малко започнах да се сривам по моя си начин, което ще рече, че за нашите и за съучениците ми бях добре, но сама пред себе си знаех как съм на ръба на пълното отчаяние. Съжалявам ако звуча драматично... не ми е това целта. Но тогава се чувствах така. Искам и да вметна, че до някъде сама си бях виновна. Защото проблемът, който по - късно се превърна в болестта с главно "Б" можеше изобщо да не съществува. Само е трябвало да си обърна внимание, да споделя с мама или татко или просто с някого... но моето малко и тъпо аз,  си е замълчало, чакайки да се стигне до там.

Та, така... завърших си 12 клас, като честно да Ви призная,  мечтаех да прекъсна и да завърша задочно, защото бях изцедена... но от инат или от страх ( повече от страх) продължих,  бях абитуриентка, която се притеснява цяла вечер дали някой няма да види белегът ѝ и т.н...

После дойде въпросния стаж и онова момиче. И това премина,  като не си мислете, че не съм имала хубави дни или весели моменти... самата ми болест бе такава, че на моменти се влошаваше а на моменти дори забравих за нея. Не искам да Ви казвам какво точно ми имаше, разбирате ме... а и вече споделих, че така и не ми казаха. Е,  освен грешната и нелепа диагноза на онзи лекар,  приел ме в хирургия... А и да Ви споделя какво ми бе казал, когато отидох при него след първото му лечение... каза: "Какво, ти очакваше да ти мине ли?" и се изсмя... Ок, явно бе има лош ден, но аз имах лоша серия от години и просто си замълчах... мислех да му се развикам (способна съм) или да се разплача (защото при думите му това ми идваше да направя) но си замълчах... Хора,  никога не се доверявайте само на един лекар, търсете и други мнение...

Между временно пробвах какви ли не бабини дивитини и имуностимуланти,  струващи повече от истински лекарства - и двете без резултат.

Та, така нещата започнаха да се оправят, защото случайно майка ми се запознала с жена, минала през същото като мен. Тя я посъветвала при кой лекар да отидем и за по малко от 20 минутен преглед имах лечение и то помогна... Оказа се, че малко по - специален антибиотик излекува това,  което явно другите лекари не можаха. Лекарката каза, че тялото ми било толкова слабо ( в смисъл на имунитет) че не можело да се бори с бактерии и разни такива. А операцията, напълно излишна в моят случай.

Знам че поста стана с размерите на матурите по български, но още не съм стигнала до паник атаките... Те, самите се появиха след 2 фактора... Единият, бе че колкото и да ми повтаряше майка ми, че лечението действа, аз не вярвах... Бях сигурна, че пак ще се влоша. Но, всъщност помогна. А втория фактор бе когато загубих някого, когото обичах... Това бе и момента, когато психиката ми премина онази граница и изпадна в паника...

Сега е ред и на това, какво е паник атаката... научно не знам,  и не ме интересува. На бързо ще Ви опиша аз какво чувствах... като съм сигурна, че при всеки е различно. Но представете си, че изведнъж тялото ви се затопля,  гърлото Ви се свива, носът също не поема въздух, тялото Ви отказва да реагира, сърцето бие така, все едно ще изскочи от гърдите, в очите напират сълзи... А Вие сте изплашени, толкова сте изплашени, че не знаете какво става с Вас... не дишате, ме мърдате, но отвътре все едно изгаряте от паничесни страх... все едно да Ви е страх от змии и да паднете в дупка с такива... но без въздух и парализирани...

Общо взето е това... Гадно е и ако видите човек в такова състояние, запазете спокойствие и се опитайте да го накарате да мисли за нещо. Но не показвайте, че Ви плаши защото не него не му е до вашия страх.

Идеята на този пост е да Ви покажа, че няма нищо лошо в това да споделяте и да, малко е страшничко... и мен ме беше страх преди. Но сега не.  Пиша това и се надявам да вдъхновя някой от вас... да сподели, да потърси помощ или поне да разбере, че не е сам. Няма Ви нищо ако сте минали през нещо такова. Хиляди хора преживяват и по - лоши неща,  но вище мен - добре съм, нямам паник атаки и дори мога смело да заявя, че по - здрава никога не съм била в живота си.

Бъдете смели, борете се... няма да Ви давам съвети как да преодолеете това, защото малко или много не знам какво да Ви кажа... е, може би дайте си време... всичко преминава и ако сте търпеливи и искате да се справите ще го направите... 

Аз вярвам във вас, сега е ваш ред да повярвате в себе си!

Поздрави от едно "малко" момиче...