Търсене в този блог

Паник атаките, моят опит с тях




Здравейте, котета...
В живота на всеки има лоши неща и колкото и да искаме да предотвратим това,  понякога просто не можем...

Предупреждавам, че постът е доста дълъг.

Преди време бях на стаж с няколко други момичета и там се запознах с едно от тях. Веднъж по време на едно от общите ни занимания,  тя сподели пред всички (това бяхме аз, тя и още две момичета плюс нашата отговорнична) за това как получава паник атаки. Тогава се възмутих как може да споделя подобни неща пред хората,  и то такива,  който не познава. Не я разбирах. Сега обаче не само я разбирам, възхищавам ѝ се.
Питате се защо пиша това? Има си причина. Искам да Ви покажа, че не е страшно да си признаете, че имате проблем. Всички имат. И макар много хора да го крият под различни маски и поради различни причини, това не ги прави недосегаеми. 
Но да се върна към историята. Няколко месеца, след като стажът ни приключи и всички поехме по своя път, започнах аз самата да получавам паник атаки. Искам да подчертая, че в този пост няма да използвам разни научни неща, обяснения или нещо подобно,  не съм влизала в Wikipedia или съм чела книги на темата,  който сега да Ви цитирам. Не, че има нещо лошо в това. Просто аз не съм го правила. 
Та, след като уточних това, да се върна към паник атаките. Може би се чудите какво е това? Предполагам и се надявам повечето от Вас да не са ставали свидетели или самите да сте преминавали през това. Ще се опитам да ви го опиша, но това след малко. Първо нека Ви обясня защо се появиха.
Бях болна и нямам предвид сезонен грип или алергия. Бях болна от нещо, което още не знам как се казва... не си мислете, че съм била на смъртно ложе,  но аз и моят изтощен мозък го възприемахме така. Болестта ми беше сгрешена от лекар,  който не искаше или не можеше да ме лекува... първо ми изписа лечение, което не само, че не помогна, но и влоши нещата. После (след близо 2 години) ме прие в хирургия. Вие бихте ли се зарадвали на това? Аз, да. Смятах, че това е решението на проблема. Така за малко не посрещнах 18 - тия си рожден ден в болницата. Но това нямаше значение,  защото бях излекувана. Или поне така си мислех. Оказа се, че всичко е било напразно. Проблемът се появи отново и от цялата работа останах с няколко мили спомена,  грозен белег и куп отсъствия от училище... и разбита нервна система. Защото когато сте били болни повече от 3 години и последната Ви надежда се окаже само това - надежда... мозъкът Ви рухва. Така, малко по - малко започнах да се сривам по моя си начин, което ще рече, че за нашите и за съучениците ми бях добре, но сама пред себе си знаех как съм на ръба на пълното отчаяние. Съжалявам ако звуча драматично... не ми е това целта. Но тогава се чувствах така. Искам и да вметна, че до някъде сама си бях виновна. Защото проблемът, който по - късно се превърна в болестта с главно "Б" можеше изобщо да не съществува. Само е трябвало да си обърна внимание, да споделя с мама или татко или просто с някого... но моето малко и тъпо аз,  си е замълчало, чакайки да се стигне до там.
Та, така... завърших си 12 клас, като честно да Ви призная,  мечтаех да прекъсна и да завърша задочно, защото бях изцедена... но от инат или от страх ( повече от страх) продължих,  бях абитуриентка, която се притеснява цяла вечер дали някой няма да види белегът ѝ и т.н...
После дойде въпросния стаж и онова момиче. И това премина,  като не си мислете, че не съм имала хубави дни или весели моменти... самата ми болест бе такава, че на моменти се влошаваше а на моменти дори забравих за нея. Не искам да Ви казвам какво точно ми имаше, разбирате ме... а и вече споделих, че така и не ми казаха. Е,  освен грешната и нелепа диагноза на онзи лекар,  приел ме в хирургия... А и да Ви споделя какво ми бе казал, когато отидох при него след първото му лечение... каза: "Какво, ти очакваше да ти мине ли?" и се изсмя... Ок, явно бе има лош ден, но аз имах лоша серия от години и просто си замълчах... мислех да му се развикам (способна съм) или да се разплача (защото при думите му това ми идваше да направя) но си замълчах... Хора,  никога не се доверявайте само на един лекар, търсете и други мнение...
Между временно пробвах какви ли не бабини дивитини и имуностимуланти,  струващи повече от истински лекарства - и двете без резултат.
Та, така нещата започнаха да се оправят, защото случайно майка ми се запознала с жена, минала през същото като мен. Тя я посъветвала при кой лекар да отидем и за по малко от 20 минутен преглед имах лечение и то помогна... Оказа се, че малко по - специален антибиотик излекува това,  което явно другите лекари не можаха. Лекарката каза, че тялото ми било толкова слабо ( в смисъл на имунитет) че не можело да се бори с бактерии и разни такива. А операцията, напълно излишна в моят случай.
Знам че поста стана с размерите на матурите по български, но още не съм стигнала до паник атаките... Те, самите се появиха след 2 фактора... Единият, бе че колкото и да ми повтаряше майка ми, че лечението действа, аз не вярвах... Бях сигурна, че пак ще се влоша. Но, всъщност помогна. А втория фактор бе когато загубих някого, когото обичах... Това бе и момента, когато психиката ми премина онази граница и изпадна в паника...
Сега е ред и на това, какво е паник атаката... научно не знам,  и не ме интересува. На бързо ще Ви опиша аз какво чувствах... като съм сигурна, че при всеки е различно. Но представете си, че изведнъж тялото ви се затопля,  гърлото Ви се свива, носът също не поема въздух, тялото Ви отказва да реагира, сърцето бие така, все едно ще изскочи от гърдите, в очите напират сълзи... А Вие сте изплашени, толкова сте изплашени, че не знаете какво става с Вас... не дишате, ме мърдате, но отвътре все едно изгаряте от паничесни страх... все едно да Ви е страх от змии и да паднете в дупка с такива... но без въздух и парализирани...
Общо взето е това... Гадно е и ако видите човек в такова състояние, запазете спокойствие и се опитайте да го накарате да мисли за нещо. Но не показвайте, че Ви плаши защото не него не му е до вашия страх.

Идеята на този пост е да Ви покажа, че няма нищо лошо в това да споделяте и да, малко е страшничко... и мен ме беше страх преди. Но сега не.  Пиша това и се надявам да вдъхновя някой от вас... да сподели, да потърси помощ или поне да разбере, че не е сам. Няма Ви нищо ако сте минали през нещо такова. Хиляди хора преживяват и по - лоши неща,  но вище мен - добре съм, нямам паник атаки и дори мога смело да заявя, че по - здрава никога не съм била в живота си.
Бъдете смели, борете се... няма да Ви давам съвети как да преодолеете това, защото малко или много не знам какво да Ви кажа... е, може би дайте си време... всичко преминава и ако сте търпеливи и искате да се справите ще го направите... 

Аз вярвам във вас, сега е ваш ред да повярвате в себе си!


Поздрави от едно "малко" момиче...



0 коментара:

Публикуване на коментар

Всичко за мен

Моята снимка
.Здравейте, казвам се Мери и съм блогър от... ами, доста време. Продължавам с това начинание, защото искам да имам мое кътче в света, където да се чувствам у дома. Това за мен е Дневникът на едно "малко" момиче..., но аз не обичам да съм сама, затова ви каня да станете част от моето книжно (и не само) приключение
Предоставено от Blogger.